Имало едно време едно момиченце. То търсело истински и добри приятели, но осъзнало че в света, в който живее трудно би могло да намери. Баща и казал, че такива може човек да намери само в пустинята, където се преминава през много изпиания.
Един ден то решило да разбере дали там ще намери такива.
Тръгнало натам с надежда, че веднага щом стигне до пустинята ще намери дълго мечтаните приятели.
Минал ден, два, три...месец, година и то все се лутало из необятната пустиня и дори жив човек не срещнало. Отчаяло се....
Седнало с наведена глава и тъкмо, когато щяло да се отдаде на отчаянието си, насреща си видяло едно момче.
Веднага станало и се затичало към него. Запознали се, сприятелили се и тръгнали напред да търсят други приятели в пустинята.
По пътя споделяли кой какъв живот живее, в какво вярва. Понякога се спречкавали, дори сърдели един на друг, дори разделяли за кратко време, но след това отново продължавали с любов напред.
Момиченцето било изключително щастливо, че намерило истински приятел, на когото може да разчита, затова често подскачало около него и пеело, но той не разбирал винаги тази и огрмна радост от това, че го е намерила.
Така вървели дълго, докато един ден отново се спречкали. Момченцето за пореден път и казало, че не умее да обича и уважава хората. От това момиченцето се разстроило прекалено много и просто побягнало, където му видят очите. Накрая уморено паднало на горещия пясък и плакало, неразбирайки тежките думи на момченцето. Вярвало, че той ще я потърси да я утеши, че ще поиска да продължат отново заедно, но вместо това момченцето избягало колкото се може по-надалеч и се скрило.
Със стичащи се по лицето сълзи момиченцето тръгнало да търси момченцето, защото разбрало, че то няма да се върне при нея. Тичало, лутайки се тук и там, викайки жално към него да се върне, но момченцето така и не отговорило.
Било и изключително мъчно. Момиченцето наричало своя приятел "бисер в пустинята", но бисерът, който намерила сега вече не съществувал. Изгубила го....Обвинявало се за всичко възможно, не знаело как да спре тъгата, как да поправи нещата.......
Изтощено от търсене и плач, момиченцето решило да се върне у дома при баща си. Бягало докалкото сили имало и накрая паднало пред прага на бащината си къща и викало в безсилието си:
– Тате, защо го загубих? Как да го намеря отново? Приятелят ми........ на когото вярвах..........- момиченцето ридаело без да може да спре и чакало баща и да и помогне.
Той в отговор казал:
– Иди дъще там, където се разделихте и чакай докато се върне. Вярвай в любовта му към теб и знай, че изборът е негов, ти можеш само да чакаш и да се надяваш. Понякога в живота преминаваме през такива изпитания, но знай, че ако приятелството ви е било искрено, то ще устои и вие ще бъдете отново заедно щастливи.
Момиченцето благодарило на баща си и потеглило по обратния път. Дълго вървяло до мястото, където се разделили. На всяка своя крачка оставяло следа от сълзи и се питало дали някога отново ще зърне лицето му?
Седнало там и зачакало. Минавали дни, но момченцето не се появявало. Понякога момиченцето плачело и било така безсилно, а други дни било насърчено и вяравало, че момченцето ще се появи, защото си спомняло за неговото добро сърце и за това как искрено обичало.
Така седяло,седяло и все пред очите и изпъквал силуета на момченцето, но това били само мечти.........
Така и до днес момиченцето седи и вярва, че искрения му приятел ще се върне.......
А ти как мислиш?
